понеделник, 8 януари 2018 г.

Честита нова година

Не знам дали някакво начало може да бъде продължение на някакъв край, но чисто хронологично започва нов цикъл. Добър или лош, зависи от гледната точка, но със сигурност различен. Когато все пак първите секунди от този нов цикъл пристъпват плахо, всеки си пожелава да е по-добре в следващия период. Да му се случват по-добри неща. Да довърши вече започнатите и да започне нови. Да изостави нещо старо и похабено на същия този праг, за да не му тежи, и да вземе нещо по-леко и по-удобно, което по-лесно да пренесе нататък.
Аз нищо не си пожелавам. Опитвам се да бъда и без очаквания по отношение на това, което трябва да ми се случи. Не само за да не се разочаровам, но и за да не си развалям изненадите.:) Не съм сигурен дали искам да знам какво ще е бъдещето. Вероятно бих могъл да надникна, но къде ще остане тогава тръпката от неизвестното?
Това обаче не ми пречи да пожелавам на хората, които познавам или не познавам, неща, които бих пожелал и на себе си. Ако имаш мечти, сигурно трябва да ги преследваш. Ако решиш да не ги преследваш, вероятно също е добре, но тогава винаги ще си задаваш въпроса "Какво би било, ако?...". Коварно и жалко.
По-добре следвай мечтите си и не съжалявай за неуспехите, защото те са пак успехи, стига да можеш да ги видиш от тази перспектива. Бъди точно това, което искаш да бъдеш. Гледай себе си така, че да разбреш, че си много повече от изображението в огледалото. Не спирай да учиш. Работи за здравето си и не забравяй, че всеки труд се отплаща по един или друг начин. И не забравяй, че си вечен точно толкова, колкото и неутриното. (smiley)


Честита нова година!

петък, 28 юли 2017 г.

Епилог на курс 22

Противно на очакванията ми, че след края на курса на АПХ ще се заема с повече и по-методични тренировки, това не се случи. Поне досега. Макар да измина вече почти седмица от държавния изпит, някак успях да направя само 3 тренировки, и то без определена цел и проследяване, без предварителен план или идея дори. Все пак от почти 60 километра, които минах в Рила и Витоша, ми се струва, че никак не съм загубил формата си. Не е както преди година, но не е и така, че да ми отнеме няколко месеца или повече, за да я възстановя и подобря.

Последната година беше доста интересна и динамична. Научих много нови неща. Запознах се с много хора. Ходих на места, на които не предполагах, че някога ще отида. Правих неща, които не съм вярвал, че някога ще правя. Открих нови черти у себе си и нови способности. От време на време си мислех, че съм най-некадърният човек, когото можеш да срещнеш. Имаше и моменти обаче, в които се учудвах на собствената си решителност, издръжливост и смелост.

Опознах различни страни на хората в различни ситуации, като така не спирах да опознавам и себе си. Опознавах и различни знайни и незнайни места из България, които ме караха да се чувствам дребен, но и привилегирован, че мога да ги видя. В същото време бях и разочарован от това, че навсякъде можех да срещна хора, крайно далеч от културата и интелекта, който е необходим, за да оцениш това, което е около теб и което ще остане след теб много след като те няма.

Понякога дъхът ми спираше от цветовете на небето или формите на снега. Често се чудех какво търся на това студено, мокро и красиво място с тези странни хора около мен. Понякога пък се питах дали ще се върна пак тук, където съм достигнал предела на възможностите си, и ще направя ли отново нещо подобно или дори повече от това.

Намерих приятели, хора, с които имаме общи неща, но и които вероятно едва ли често ще виждам след края на това приключение. Знам само, че въпреки всичко си струваше всяка една минута и секунда. След края на изпита бях сигурен, че съм го взел, но и знаех, че ще бъда разочарован от оценката. Излязох променен, понаучен и малко тъжен, че вече няма да я има емоцията от съботно-неделните събирания по планините в процеса на учене на необходимостите, които ще ни направят планински водачи.

Всеки ден беше предизвикателство за всички въвлечени - семейства, близки, инструктори. Виждах как се развиват отношенията между различни, наистина различни хора, но обединени от една цел. Да изкачим връх на свръзка, да се движим дълго по склоновете в снега, да си поделяме топъл чай, хляб или доматено пюре :). Всеки имаше победи и загуби, които пак бяха победи. Всеки побеждаваше себе си, страховете си, студа, скалите, жегата, мъглата и леда. Всеки печелеше награди, получаваше усмивки или подадена ръка. Всеки порасна с цели 9 месеца, колкото расте бебето, преди да се роди. След тези месеци аз ще си остана аз, но никога няма да съм същият. Ще бъда различен с цели 9 месеца и със стотиците часове в този проект. И ще се чувствам една идея по-очакващ и оценяващ другото голямо приключение, наречено живот. Благодарен съм на всички за това, което преживях и което остана в мен. Ще го пазя близо до сърцето си.

А сега е време за повече километри по нови и стари пътеки, болка след часовете бягане и надявам се, поне тази година да отскоча до някое състезание.

вторник, 20 декември 2016 г.

Сутрин или вечер

Отдавна ми се ще да развия една тема, често засягана в споровете ми с разни хора, които ме питат защо правя това или онова и как така. Предполагам, че тези, които следят моята активност в Strava, са забелязали, че основното ми време за тренировки е рано сутрин или вечер след 18-19 часа, което пък автоматично означава, че не малко часове прекарвам по пътеките с челник на главата. Неслучайно си го закупих, много пъти ме е спасявал в ужасни ситуации.

Понеже по природа съм асоциален, разбира се, предпочитам да избягвам часовите и географски зони с концентрация на твърде много хора. Затова и излизам сутрин между 5 и 6 часа и се прибирам най-късно до 7 без нещо. Първо, рано сутрин въздухът в града е неимоверно по-чист. Разликата в качеството на въздуха дори само с един час е огромна. В 8 вече се усеща, че стотици хиляди двигатели работят, за да откарат различни задници (включително и моя) от точка А до точка Б.

Освен това рано сутрин няма грам куче или човек в парка, ако не броим излизащите към 6 без 15 хора, които разхождат своите домашни любимци, гледайки ги умилително, докато осират и опикават тревичката, където само след 2 часа ще има ходещи, бягащи и пълзящи деца. Не че имам нещо против кучетата, но неведнъж ми е било трудно да не сритам, без да искам, някоя стара и сляпа болонка, а след това и този, дето я разхожда. Или пък да не се оплета в неимоверно дългата връвчица, опъната през цялата алея. Знаете, в единия й край има полузаспала госпожица с кафе и цигара в ръка, а в другия - весела и жизнерадостна плюшена играчка тип катерицата от "Ледeна епоха", задължително със светещи диоди по нашийника.


Само за около половин час броят на кучетата нараства в геометрична прогресия (понеже много от придружителите им са с повече от едно). Да се чуди човек на какво мирише в хабитатите им. Да не говорим, че има и плашливи животни, които, чуят ли приближаващи се стъпки, решават да се втурнат с ръмжене или лай към звука и да разберат какво правя там по това време на денонощието. Интересното е, че все още не съм бягал в парка вечер, но предполагам, че картинката тогава е по-ужасна, защото тези животни имат нужда от поне двуразови тренировки за пикаене в цел и т.н. Иначе по хладина не е лошо, но пък има доста голяма вероятност в теб да се блъсне някое заблудено хлапе с велосипед или, разбира се, отново песове и техните домашни любимци.

Малко по-различно е положението през зимния период, защото тогава по принцип намаляват хората рано сутрин. Защото е тъмно, студено, ветровито... Когато температурата е под нулата, има риск от подхлъзване на лед, което донякъде може да се избегне с котки за по 10-15 лева (могат да се закупят от много магазини). Не е най-удобното нещо, но ако сте отчаян ентусиаст, ще свърши работа. При ниските температури има риск и от замръзване/преохлаждане на синусните кухини. Затова винаги имам на врата си шал-шапка (бъфче), който при необходимост вдигам нагоре, за да не вдишвам мраз, че и без това уж съм с хроничен синузит. Това помага, но до -10 градуса. По-ниската температура прави дишането малко по-трудно заради образуването на лед навсякъде около лицето, но за наистина хамави не е проблем, който би ги спрял (вкл. и мен, разбира се).

Ако решите обаче да бягате в планината през зимния период, горещо препоръчвам това да се случва през светлата част на деня. Не толкова заради по-ниската температура, а заради по-голямата вероятност да се спънете, да се забие някой клон в окото, да налетите на някой сляп бухал или язовец, който да ви изкара акъла. За бягане вечер освен това трябва сериозен челник. Ако светлината не е достатъчна, съществува сериозна опасност от стъпване на криво, особено когато листата покриват издадени камъни, малки дупки или стърчащи корени. Този малък атрибут за повечето хора не е от особено значение, но от опит мога да кажа, че хубавият челник може ако не да ви спаси живота, то поне да ви спести доста охкане и куцане след една травма. Нощното бягане в планината си има обаче и своята невероятна страна, особено юни месец, когато могат да се видят хиляди намигащи светулки в тъмното или пък да се насладите на невероятната гледка (не само лятото) от Камен дел към нощна София например.

Което и време да се избере обаче, планината винаги е за предпочитане пред асфалта в парка или тротоара по булеварда. За някои хора нощното бягане може да се стори малко опасно от гледна точка на сигурността, особено за жени, но именно затова можете да избирате. Ако имате приятели, които биха ви правили компания, можете да ги вземете със себе си, за да използвате момента хем да се пазите заедно, хем да си поговорите за неща, за които все не остава време. В крайна сметка си остава въпрос на лично предпочитание кога да излезе човек да се разтъпче с 10-20 километра или повече, ако иска. И едното, и другото е добре, но важното е често да има момент за избор кога, а не дали. Успех на всички големи, малки и още по-малки бегачи, които все пак ще станат от стола и ще си обуят обувките за бягане.

сряда, 17 август 2016 г.

За "звездите" и "незвездите"



Преди десетина дни се наложи да посетим полицейско управление за издаване на нови документи. И не щеш ли, пред нас се появява Кирил Николов-Дизела (Disl). Първото нещо, в което се загледах, бяха, разбира се, обувките му - Scarpa. Не бях учуден - все пак са спонсори.

После пък влезе в РПУ-то като нас. Като го гледаш, обикновен човек. Загубил си паспорта, сменял квартира, а му трябвал нов. През главата ми веднага минаха хиляди реплики и варианти за започване на разговор, но нито един не ми даде увереността, че ще бъда запомнен от този човек. Щях да бъда като всички останали десетки, стотици или хиляди хора, с които се е заприказвал и които са си правили селфи с него. Предпочетох да не го правя.

За мен това е човек, който е успял да преследва докрай мечтите си и толкова. Да, звезда е. На световно ниво. Макар и в непопулярни спортове, той е атлет, който мери сили с най-добрите на планетата, а това го прави наистина звезда. Но аз съм сигурен, че той не се възприема като такъв, никога не се е възприемал така, нито пък ще мисли за себе си по друг начин освен като за Кирчо, който обича да прави това, което прави, и затова се опитва да го прави по най-добрия начин.

Едва ли, когато застава на старта, си мисли, че ще получи признанието на този или онзи. Че ще го спират по улиците и ще го заговарят  в жегата разни непознати, влачещи ревящи деца, и ще му казват колко са вдъхновени от него и как той е страхотен и прави невероятни неща за България и спорта, е без значение.

Тези спортове са самотно преживяване. На старта, след старта, преди финала и на финала си сам. Сам със своята сила и слабост едновременно. Знаеш, че ще дадеш всичко, на което си способен, че и повече, за да спечелиш. За хората като мен, които знаем как се става такава звезда, е ясно, че няма как да стигнем това ниво. Колкото и да даваме всичко от себе си, няма да станем Дизели, Жорнети и Юреци, но пък можем да бъдем себе си и звезди в собствените си очи, животи и семейства.

Лично аз се смятам за атлет, който има бъдеще, но му трябва само малко време да постигне невъзможните неща. И не защото имам прекалени амбиции, а защото съм спрял да си повтарям "Не мога повече, бях до тук..." и други подобни глупости. Вместо това започнах да си казвам "Хайде, още малко, мога още, какво има зад онзи завой, какво има зад онзи хълм...".

Няма да забравя един момент от филма Gattaca (препоръчвам го без угризения - гениален), когато героят на Итън Хоук отговаря на брат си как го прави с думите: This is how I did it, Anton. I never saved anything for the swim back ("Така го правя, Антон. Никога не си пазя силите, за да се върна обратно."). Човекът преследва мечтите си с всички средства, като се изправя срещу системата за контрол.

Аз и сега за възрастта си имам нелоши резултати, но всеки знае, че е трудно да съвместяваш работа, деца, семейство и спорт, който отнема не малко време, ако си решил да се развиваш, разбира се. Старая се да тренирам повече сутрин, за да не отнемам на близките си времето с мен, но, за да стана сутрин, трябва да си легна рано, което пак заради това време понякога е невъзможно. И така се движа в едно средно ниво, което по-скоро ме дразни и изнервя, защото мога повече, но нямам възможността да го постигна. Въртиш се в кръга на посредствеността, който или те задоволява, или те кара да се откажеш, или пък те предизвиква да направиш всичко, за да го разкъсаш и да станеш това, което винаги си искал. Всичко зависи от цената, която си готов да платиш.

Дизела е платил и ще плаща своята. Аз плащам и ще плащам моята. Остава всеки един да реши дали си струва да плати своята, за да бъде звездата в собствения си живот. Аз мисля, че си струва да платиш каквото и да е, за да бъдеш себе си и да постигнеш поне част от мечтите си.



ASICS Gel FujiLyte

Понеже на Mizuno-то им дойдоха малко в повече над хиляда километра за по-малко от година, а и времето започна да се стопля, дойде ред за нови обувки. Заради променената техника на бягане си търсех такива без никакъв или със съвсем малък "дроп". Оказа се, че в България да си намериш такива обувки, е много трудно. Първо търсих Hoka One One, после Merrell, после Altra или Scetchers и в крайна сметка реших да заложа на сигурно и отидох до Runnig Zone (за кой ли път).

Наложи се да избирам между Newton и Asics. Изборът ми падна върху вторите заради комфорта, който имах с тях. Качих се и бягах на пътеката и с двата чифта, но издигaнето на ходилото в областта на пръстите беше малко притеснително. За Никола нещата стояха по друг начин: "Обуваш ги и те сами бягат :)!", но Гридин съвсем мъдро отсъди: "С които ти е по-удобно - недей да се чудиш!" Така и направих. Просто се качих пак на пътеката и си избрах Asics -a.


Първото впечатление от тази обувка е теглото. Много лека. Грайферите са една идея по-ниски, отколкото ми се искаше, но проблем със сцеплението не съм имал на всякакъв терен. Исках да са малко по-ситни (макар че трудно се чистят след дълго бягане по баирите), но те имат по-едри U-образни сегменти.


Размерът, който ми пасна най-добре, беше 44, като се има предвид, че Inov-8 са ми 43 и въпреки това за дълго бягане бяха супер. Почти целите са в мрежа и с проветряването няма проблем дори и при много топло време (е, разбира се, ако сте си сложили дебели чорапи, нищо няма ви спаси от уханието на развалено сирене). Обувката се води състезателна и производителите са гледали да спестят доста, за да я направят наистина лека. Ходилото е достатъчно високо, за да издържи и на по-груби и тежки терени. Това, което остана загадка, са отворите, които се образуват точно между гумата на подметката и долната част на мрежата.


Дали за да увеличат гъвкавостта, или отново да намалят теглото, не знам, но там се събира повече кал и други боклуци и се почиства по-трудно. Но се преживява, след като общото усещане е повече от добро.

Друг минус чисто визуално е странното дизайнерско решение за такъв висок клас обувки да ги направят в електриково жълто с черно и червено. Друга особеност на обувките е това, че са първите обувки, на които стелките са залепени за подметката. Това за някои може да е плюс, за други - минус. Лично аз го отчитам като минус, защото съм свикнал да си вадя стелките и да ги пера в пералнята, за да избегна гъбички и неприятни миризми. Но пък, от друга страна, по този начин е избегнато изместването на стелката по време на интензивни бягания по динамичен терен с бърза и рязка смяна на посоката при стъпване.

Последният недостатък на обувката се оказа бързото разлепване на гумените декоративни ленти от мрежата, които се намират и от двете страни и оформят логото на марката. Първо, след по-малко от 200 километра се появи (отлепването де) на едната обувка, и то само от едната страна, а след това се получи и на другата и от двете страни.


Тъй като все пак получих забележка от момчетата в магазина, че няма как да очаквам от състезателна обувка да има толкова дълъг живот, колкото останалите, та не очаквах да е нещо по-различно. Макар външният вид да пострада, реално това не се отрази на усещането по време на бягане. Подобно отлепване започна да се вижда и на носа отпред, но предполагам, че там ще мога лесно да си го залепя, а и след всичките коренища и камъни, които съм закачал, няма как да няма някакви повреди.

Общата ми оценка за обувката по шестобалната система е 5+. Мисля, че можеха още малко време да вложат в изпитанията на продукта и да се постараят да използват по-дълготрайни лепила. Редовната цена също може да се коментира, защото е като за обувка от висок клас, а продуктът е по-скоро среден, макар и състезателен. Ако трябва пак да избирам обаче, пак бих избрал тях без колебание. Почти не съм имал мазоли дори и след много дълго бягане. А това поне за мен е огромен плюс.